Оживелият подвиг – Каймакчалан и Европейската война през погледа на потомците

Пътуването е част от същността на модерния човек и това надали се нуждае от особени доказателства. В нашия свръхтехнологичен и комерсиализиран свят, в който разстоянията са нещо твърде относително, едно пътешествие до „другия край на света“ е въпрос на часове. Впрочем, психологическата бариера е започнала да пада поне от епохата на Кръстоносните походи и на т.нар. Велики географски открития, да не говорим за авантюристичния, завоевателния, откровено пиратския и все пак и, не на последно място, „познавателен“ тип пътешествия още от зората на човешката история. Така или иначе, пътуването –не само като преместване от точка „А“ до точка „Б“ и всякаквидруги „точки“, клонящи към безкрайност, е влязло дълбоко внашата природа. В пъстрата палитра от културно-политическии естетически нагласи, интелектуални „моди“ и ценности намодерния човек особено място заемат пътуванията в духана Хемингуей или Керуак, масовия тип поклонничества къмИндия или Тибет, към други екзотични и „езотерични“ местаи посоки… Няма съмнение, че тези процеси, обхванали презотминалите десетилетия стотици хиляди, предимно млади хора,са и своеобразна терапия на последиците от кървави войни,социални катаклизми, пълзяща меркантилност и бездуховност…
В нашия български живот, при цялата противоречивост на случилото се и случващото се през XX и XXI в., пътуването на свой ред покрива все по-обширни физико-географски и духовни пространства. При нас, навярно в по-силна степен от други нации, се пробужда стремежа към пътуване, в което „пресичането“ на пространството и времето е извикано, често пъти неочаквано за конкретния човек, от повика на семейната, родовата, местната и националната памет. Без това ни най-малко да влиза в противоречие с универсалните ценности, които древен европейски народ като нашия притежава от дълбините на своята богата и изпълнена с обрати история. Затова нашето пътуване „по български“ е както към конкретни български места, често напълно забравени или, което е по-вярно, осъдени на забрава, така и своеобразна инициация на преоткриване на собствените ни корени. Пътуване – колкото към „себе си“, толкова и „в себе си“, в самите нас като личности и национален организъм.
Казвам всичко това, опитвайки се да съпреживея мислите и чувствата на авторите на една непретенциозна, но и без всякакво преувеличение, необикновена книга, която вече е в ръцете на читателите. Редно е още тук да благодарим на двамата съставители – на изследователя историк, адвокатът по професия Георги Кременаров, автор на няколко сериозни проучвания за Първата световна война, и на художника Василен Васевски, в чиято писателска дарба се убеждаваме още от първите прочетени редове. Впрочем, дълбоко осъзнатият, интелектуално осмислен патриотизъм е присъщ на всички автори, предоставили свои текстове на Г. Кременаров и В. Васевски – текстове, които отразяват вълненията на всяко отделно пътуване, но и на общия поход, осъществен по зова на кръвта. Всеки от авторите открива „своя Каймакчалан“ през потъналите в прахоляка на отминалото време родови спомени, стари снимки, по чудо запазени реликви от една война, която народът ни с право беше нарекъл „Освободителна“.
Всеки от тези модерни, образовани и чувствителни, същевременно смели и решителни българки и българи, потомци на героите от Каймакчалан, по свой начин е усетил зова на кръвта. Нещо повече, на отговорността пред миналото, която, както се оказва, е и дълг към съвремието и бъдещето. По непретенциозен и повече от убедителен начин един от нашите автори споделя с читателя: „… Постепенно вълнението пред подвига на нашите деди ме обзе дотолкова, че започнах да търся всякакви нови източници на информация – интернет архивни сайтове, снимки, стари списания или антикварни книги с пожълтели и разпадащи се страници. Чувствах се като откривател на един цял, забравен и загубен свят …“
Никак не е случайно, че едно от есетата на Георги Кременаров, поместени в книгата, носи до болка вярното заглавие „По местата на забравата…“ Забравата, която в най-голяма степен се дължи на … забраната, на онова абсурдно табу, наложено от тоталитарния режим върху собствените ни герои, мъченици на България, пролели кръвта си не „… по чукарите на Македония…“, а по върховете на онази българска земя, която се таи в гънките на генетичната ни памет, на българските ни души. И затова непременно трябва да цитираме книгата „Каймакъ–Чаланъ“ на Красимир Узунов, която нерядко играе ролята на своеобразен пътеводител за нашите автори. Пътеводител – не толкова исторически и географски, колкото на духовните измерения на епопеята Каймакчалан. И понеже стана дума за забравата, ще си позволя да изрека няколко реда от едно мое старо стихотворение, посветено на моя прадядо, загинал също в Първата световна война. Не на Каймакчалан, а при Дойран, но това в случая е без значение.

Толкова забрава се забрави
в тебе, незапомнено отечество,
толкова погинали в пръстта ти…
Духовете им къде побира
не земята шепа, а небето,
свило се доникъде над тебе?

Друга е територията на онази България, която е в съзнанието и представите на нашите предци, друго е и нейното небе. Нека опазим поне него.

Тази книга, изградена от текстовете на Георги Каменаров, Василен Васевски, Тодор Масов, Станимир Няголов, Петя Големанова, Кръстьо Кръстев, Светлана Ленева, Огнян Кованджиев, архимандрит Атанасий Султанов, Соня Кичева, Дима Шопова и Ваня Симеонова е не само акт на преклонение, на синовна и християнска съпричастност към деди и прадеди, но и на отвоюване на историческата истина – отвоюване не с манлихери, щикове и гранати, а със силата на духа и интелекта, на сърцето и разума. Или, както признава Василен Васевски:
„Какво означава днес за мен името Каймакчалан? Освен полутъмна страница от родовата ми история, той е един неизпълнен дълг. Неизпълнен, защото всички ние – и предишните поколения, а и нашето – сме виновни пред загиналите герои. И трябва да се срамуваме, че сме позволили подвига на каймакчаланци да бъде забравен. Официалната политика и наложеното ”отгоре” мълчание по темата не могат да ни извинят. Трябвало е да има начин, чрез който паметта ни да остане будна … Поне веднъж в годината е можело да си спомняме за страшнатабитка от 1916 г. Тогава Каймакчалан нямаше да бъде почти напълно изтрит от българското съзнание. Дано предците някога да ни простят…“ И още, този път за шепата пръст от върха, „… която да оставя в родния Сливен, както и частица от безсмъртния им дух, с която да бъда повече човек и повече българин…“
Винаги съм си мислел, че Родината не е просто понятие, патетичен вопъл или боен вик, а … живо същество. Да, форма на мета-съзнание, огромен многолик разум, в който времето и пространството не се подчиняват на обичайните физически закони. Тази книга ме кара да бъда още по-силно убеден в това. Защото познанието „Каймакчалан“, сътворено от авторите наистина ни прави повече човеци и повече българи.

Проф. Пламен Павлов