Не се предадох – Моята тридесетгодишна война

За автора:

В горещото утро на 10 март 1974 г. в полицейското управление на филипинския остров Лубанг влиза жилав японец в избеляла униформа на императорската армия. Покланяйки се церемониално на удивения полицай, той внимателно оставя старата си пушка: „Аз съм младши лейтенант Хиро Онода. Подчинявам се на заповедта на моя командир да се предам.“

 

Онода е роден през март 1922 г. в префектура Уакаяма. През 1944 г. се записва в училището на Императорската японска армия, където изучава партизански тактики и разузнавателно дело. Изпратен е на остров Лубанг със следната заповед: „Абсолютно ви е забранено да загинете от собствената си ръка. Може да отнеме три години, може да отнеме пет, но каквото и да се случи, ние ще се върнем за вас.“ Следващата заповед младши лейтенант Онода получава след тридесет години. Между тези две заповеди нищо не го отклонява от пътя на воина. Разпръснатите над джунглата листовки, известяващи края на войната и заповедта за капитулация, дочутите радиоемисии от Япония – всичко това е сметнато за вражеска пропаганда.

В продължение на тридесет години групата на Онода извършва над сто нападения американската радарна станция, филипинските полицаи и чиновници. 30 човека са убити, а 100 – тежко ранени.

През февруари 1974 японският студент-ентомолог Норио Сузеки е на експедиция в джунглата на Лубанг. Там случайно попада на Онода. Опитва се да го убеди да се завърне в Япония. Онода категорично оказва. Би се завърнал само ако неговият пряк командир отмени заповедта от 1945 година. На 9 март 1974 г. Майор Танигучи каца на остров Лубанг, свързва се с Онода и му връчва заповедта, която го освобождава от дълга му.

Предговор: 

Лейтенант Хиро Онода е официално обявен за загинал през декември 1959 г. По това време са смятали, че той и неговият боен другар Киншичи Козука са загинали пет години по-рано от раните си след престрелка с филипинската армия. Шестмесечното издирване, което предприема Японското министерство на здравето, труда и благосъстоянието през 1959 г., така и не успява да открие следи от двамата.

По-късно, през 1972 г., Онода и Козука се появяват отново, но Козука е убит в сблъсък с филипинската полиция. През следващата половин година три екипа издирват Онода и се опитват да го склонят да напусне пределите на джунглата. Единствената ответна реакция, която получават от него, е благодарствена бележка за някои подаръци, които били оставени за него. Това поне доказало, че той е жив там някъде. Донякъде и заради нежеланието си да се появи, Онода се превръща в нещо като легенда в Япония.

В началото на 1974 г. един младеж на име Сузуки, който пребродил около петдесет държави и създал проблеми на множество японски посолства по света, се наел да предприеме пътешествие във Филипините, Малайзия, Сингапур, Бирма, Непал. Когато напускал Япония, той казал на приятелите си, че отива да търси лейтенант Онода, една панда и Йети – в този ред. Вероятно пандата и Йети все още чакат, защото само след четири дни на остров Лубанг, Сузуки намерил Онода и го убедил да се срещне с делегация от Япония, която авантюристът се нагърбил да организира.
Някои репортажи от срещата на Сузуки с Онода остават като едни от най– впечатляващите за всички времена в японската преса и телевизия. Първоначално хората били по-склонни да не вярват на Сузуки, но един бързо организиран екип бил изпратен да провери достоверността на историята му. Този екип бил съпроводен от около 100 японски журналисти.

Съществуват няколко теории защо повторната поява на Онода предизвиква такова вълнение. Моята теория е, че Онода символизира нещо, от което Япония била лишена след капитулацията си във Втората световна война – истински герой от войната. Подобно вълнение е имало и при предишни завръщания на войници. Само година по-рано сержант Шоичи Йокой се бил прибрал под звуците на фанфари вкъщи от Гуам. Сега обаче никой не би могъл да отрече, че Йокой е по-скоро обикновен човек – прекалено обикновен, за да се гледа на него като на герой. Лейтенант Онода е истинският герой. След като Онода се предава, става напълно ясно що за човек е той – интелигентен, внушителен, стоик със силна воля. Това е образът, на който японците оприличават своите герои. За трите седмици между срещата на Онода със Сузуки и до приемането му отпрезидента Фердинанд Маркос, новините около него заливат Япония като цунами. Когато Онода пристига обратно в Япония, всички го посрещат като генерал, който се завръща триумфално след битка. А Норио Сузуки благодарение на заслугите си е издигнат набързо от авантюрист до помощник-герой.

Аз обикновено не се впечатлявам от герои и от възторга към тях. Също така съм склонен да стоя в сянка и далеч от публичност. По онова време един вестник цитира как Онода казва, че не е герой, и аз бях готов да приема това за истина. Когато ми казаха, че самолетът му каца в Токио в четири и половина следобед, моята реакция беше: „Е, какво от това?“.

Но все пак и аз съм човек. Когато моментът настъпи, оставих работата си настрана и седнах пред телевизора като всички останали. Щом видях този дребен, изпълнен с достойнство човек, да излиза от самолета, да се покланя и след това да застава абсолютно неподвижно и да приема овации, аз изведнъж осъзнах, че той е нещо, което не бях виждал – човек, чието съзнание все още живее през 1944 г. Човек, който през последните тридесет години е носил в себе си забравената вече военна пропаганда от онова време. През главата ми прехвърчаха объркани мисли. Да се опитам ли да се срещна с него? Дали някой вече е успял да му докаже, че войната е свършила? Може ли да сме сигурни, че няма да си направи харакири на площада пред двореца? Как би се отнесъл той към Япония, която е толкова различна в сравнение с 1944 г.?

Накратко, бях обсебен. Заедно с всички останали следях внимателно няколко седмици събитията от телевизионния екран – лейтенант Онода поздравява баща си и приятелите си, лейтенант Онода в хотела си, лейтенант Онода отива в болницата за преглед, лейтенант Онода закусва, лейтенант Онода заминава от Токио за родния си град в префектура Уакаяма. Нямах нищо против, когато по вечерните новини в деня на пристигането му показаха първо срещата на лейтенант Онода с неговата майка, вместо опита за отвличане в Токио, който се случи на метри от нас.

Стана ми ясно, че Онода не е обикновен войник, изостанал от групата си, а човек със силна решителност и принципи. Макар и слаб като телосложение, той изглеждаше стабилен, леко високомерен японски офицер от армията от онези времена. Усещах силно, че ако той е стоял на остров Лубанг тридесет години, го е направил, защото е имал сериозно основание. Чудех се какво е то и що за психика се крие зад това решение.

Въпреки че всички все още следяхме случващото се по телевизията, японските издатели вече се бореха за правата
върху историята на Онода. Той изуми повечето от тях, като отказа някои от най-примамливите оферти и сам избра издател, когото хареса заради издаваните от него младежки списания, които бе чел в периода преди войната. След като се срещнах и разговарях с Онода, това решение вече ми изглеждаше напълно типично за него. Твърдостта, която го е държала на остров Лубанг, беше смекчена от благост и носталгия по младежките му безгрижни дни. Лично аз се чудя дали именно тази негова страна не го е накарала да отстъпи точно пред лекомисления, но очевидно искрен японски младеж, докато удържал положението срещу всички останали.

Онода не е водил дневник или записки, но паметта му е невероятна. За период от три месеца след завръщането си, той издиктува две хиляди страници спомени, като се започне от най-важните събития и се стигне до най-дребните детайли, относно живота в джунглата. През юли 1974 г. започнаха да излизат статии, каквато беше поредицата в седмичника „Шукан Гендай“. Едновременно с това течеше и подготовка на версии за книги на японски и английски. Започнаха да пристигат и запитвания на издатели от чужбина.

Докато работех върху превода на английски, имах възможността да задавам на Онода въпроси по различни поводи и останах изумен от яснотата, с която той можеше да опише какво се е случило в определен момент, като например как си е ушил някаква дреха сам. Той собственоръчно направи скици на всички диаграми и рисунки в тази книга, както и за японското издание за деца.

Докато подготвях текста на английски, получих силна подкрепа не само от господин Онода, но и от издателския екип на „Коданша Интернешънъл“, който редактира превода ми с огромно внимание и търпение.

В края в книгата си Онода се запитва за какво се е борил през всичките тези години. Моето мнение е, че се е борил за честност и почтеност. Дали Онода ще продължава да бъде почитан като герой, оставям на бъдещето да реши. Подозирам, че да, защото в края на краищата той е спечелил своята война.

Чарлз С. Тери
Токио
7 октомври 1974 г.

Книгата може да поръчате от ТУК.